Бигорският манастир – късче от рая

Наркозависими момчета получават втори шанс за живот в светата обител

 

Преди няколко броя в “Стандарт” ви разказахме за посещението на председателя на Народното събрание в Бигорския манастир и Македония. Запознахме ви с историята на древната света обител. Днес отново отиваме до Бигорския манастир, за да разтворим неръкотворната страница на православната духовност и безбройните чудеса, които се изливат като непресъхващ извор там.

 

Случвало ли ви се е да пътувате за някъде и всичко около вас да ви се струва познато, сякаш сте били и преди там? Понякога в човешкия ни друм се случва човек да вижда с очите си неща, които вече с душата си е открил. Подобно нещо изпитах аз, когато наближих Бигорския манастир.
Трудно ми е да опиша емоциите, които събрах там, впечатленията и спомените – също. Неописуемата красота, сред която се намира манастирът, е повече от зашеметяваща. Казват, че това е най-хубавата част от Македония, защото отвсякъде си обграден от планини, през които тихо и спокойно минава река.
Наближавайки Бигорския манастир, първото нещо, което си помислих, бе, че постройките пред мен не са сгради на обикновен манастир, а на обител, която пази и облагородява хилядите си духовни чада. А да влезеш в една такава обител си е като да влезеш в рая. Буквално. До сега през моя живот никъде не бях виждал повече от тридесет монаси на едно място. Толкова много монаси няма в нито един български манастир, си помислих. Първият човек, когото срещнах там, беше йеродякон Силуан. Спокоен и умиротворен, той се радваше на скачащите около него дечица. Изглеждаше толкова вглъбен, че имах чувството, че въобще не забелязва хората около себе си. И най-вероятно беше така – той, Бог и децата. Децата, Бог и той. Впоследствие разбрах, че този отец се грижи за наркозависимите, на които манастирът дава втори шанс. Шанс, който никъде другаде не биха получили, защото успеваемостта на излекуване от зависимост в Бигорския манастир е два пъти по-голяма от тази на останалите учреждения в Македония. „Случвало се е посетители тук, като дойдат, да видят някое от зависимите момчета и да ни кажат, че е крадец или престъпник. Опитват се да ни предупредят, обаче ние знаем и се молим да се излекуват. Молитвата, службата и отношението на отците към тях ги прави различни”, казва отец Партений, игумен на манастира. Мнозина от момчетата, които са се излекували, продължават да идват в обителта, някои вече със своите собствени деца, а други – като монаси.

 

Библиотеката и нейните стълбове

 

Вторият човек, когото срещнах в Бигорския манастир, бе отец Кирил. И може би защото носи името на св. Кирил Философ, затова и толкова ни обикна и нас, и страната ни. Още не оставили багажите си, той ни заведе до манастирската библиотека, която е една от съкровищниците на обителта. Показа ни с пламък в очите древните ръкописи и старопечатни книги, както и, разбира се, новата литература.
Самата библиотека на Бигорския манастир е на два етажа. По средата на първия има извито стълбище, което води до втория етаж, а последният се държи на четири колони. „Виждате, че на тавана е изобразен Господ Вседържител, а на четирите колони има изобразени Св. св. Кирил и Методий и учениците им – св. Климент и св. Наум. По този начин се показва как Господ благославя учениците си, а те като стълбове държат Църквата”. Обяснението ми беше напълно достатъчно, защото в земята, на която се е трудил сам Св. Климент Охридски, а и неговите ученици, виждам, че плодовете му са живи и духът му не е преставал да пребъдва в и чрез хората, които от поколение на поколение носят и предават, пазят и съхраняват изконната, непроменена и живителна православна вяра. Вяра, от която са пропити и монасите от Бигорския манастир.

 

Камбаните пеят тропара “Возбраной воеводе”

 

Точно в 21 часа чухме една странна мелодия. Камбани бият, обаче в стегната мелодия. Позната мелодия. Попитах изненадан отец Кирил, който обясни, че това е тропарът „Возбраной воеводе”, който гласи следното: „На тебе, Богородице, поборница – воевода, твоите раби, които се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви беди ни освободи, та да ти викаме: Радвай се, Невесто неневестна!”. „Тази мелодия се разнася всяка вечер в 21 часа и напомня на монасите да приключат работата си и да отидат по килиите, за да се молят на Бога”, ми обясни отец Кирил. По примера им и ние се прибрахме, за да отморим. Но как да почиваш, когато не си се изморил?
Богослужебният живот в Бигорския манастир започва от ранна утрин, когато монасите извършват утринната и литургията, на която присъстват не само монасите и послушниците, но и момчетата, които са наркозависими. Направи ми впечатление, че те не подгънаха крак нито веднъж през времето на службата. Никой от тях не поседна, не се оплака, нито се намръщи. А еднаквите им тениски със знака на манастира създават впечатлението, че момчетата не са просто работници или болни, дошли да се лекуват, а на хора, които са част от обителта, част от голямото духовно семейство на отец Партений.
Казват, че богослужението в Бигорския манастир е като на Света Гора. Ще трябва да ви излъжа обаче ако кажа, че е така, защото никога не съм ходил на Атон и не знам нищо за тамошните богослужения. Факт е обаче, че атмосферата е различна от служба в някоя енорийска църква. Духът, с който е изпълнена църквата, молитвите, които са произнасяни там, тегобите, благодаренията и сълзите, излели се върху иконите – всичко това не може да не докосне душата. Впечатление ми направи, че десетките миряни се причастиха на богослужението. Един висок монах дойде и ме попита дали аз ще се причастя също. Останах малко изненадан от питането, но и с лека тъга му казах, че няма да се причастявам. И не толкова, че не се бях подготвил за причастие, а повече за това, че докато Македонската църква остава непризната от останалите Поместни църкви, не можем да се причастяваме там. Някой ден тази мислена преграда ще падне и тогава, надявам се, ще бъдем в пълнота семейство, защото ще можем да споделим и едната чаша, в която е Самият Христос.

 

2000 души идват с дарения след големия пожар

 

След богослужението отец Партений ни посрещна за беседа. Това бе и първият ми досег до този човек. Уникален по своему и в същото време с искрящ и любопитен поглед. Той е един от възродителите на монашеството в Македония и благодарение на него днес съседката ни може да се похвали с толкова много монашестващи и свещенослужители. Той самият ни разказва за някои от чудесата, които са се случили в манастира през годините. Например когато дошъл той в светата обител в началото на века, от Бигорския манастир било останало много малко. Започва да възстановява малко по малко манастира, но тъй като околните села са мюсюлмански, полицията е притеснена да не възникне напрежение. Предлагат да му дадат пушки за самоотбрана. Отец Партений обещава да си помисли. На другия ден им казва, че ако вземе пушки в манастира, ангелите ще си отидат оттам. И отказва оръжие.
След възстановяването на обителта последва огромен пожар, също ознаменуван от чудо. Ден преди злощастното събитие братята изключват противопожарната система за профилактика. Същата вечер около 4 часа един от монасите чува алармата да звъни. Изненадан от случващото се, буди един по един всички братя, а след като и последният излиза от тогавашното монашеско крило, лумва такъв силен огън, че за няколко часа изгаря цялата сграда. „Интересното беше, че пламъците не докоснаха храма. Бяха близо до него, но не го докоснаха”, казва отецът. „След като изгоря манастирът, мен ме налегна униние. Бяхме потрошили всичките пари на обителта за ремонта. Сега нямахме нищо. Отлужихме сутринта литургия с братята и се успокоих, вярвах, че Бог няма да ни остави”. Няколко часа по-късно манастирът се препълва от хора. Дошли са повече от 2000 души, които искат да помогнат с каквото могат. „Една възрастна баба с патерици дойде и ми даде 1000 евро. “Бяха ми за погребение, но ги давам на манастира”, казва тя. Разплаках се. И казах на отците, че всъщност ние не сме загубили манастира си, защото не в сградите е манастирът, а в душите на хората. Нашият манастир бе във всички тези две хиляди души, който манастир никога няма да загубим”, казва отец Партений, а очите му се напълниха отново със сълзи. Моите също. В такива моменти оставаш безмълвен, защото виждаш как Бог действа – тихо, спокойно, мирно и смирено.
Случи се да отидем в Бигорския манастир точно за Успение Богородично. Всички много се радваха, като разбираха, че ще останем за бдението, което е едно от големите събития на годината. Изненадан отново останах, когато виждах радостта в очите на дошлите. В 22 часа щеше да започне бдението. Малко преди това се разхождах по двора и срещнах майка с дете. Попитах от къде са. „От Охрид сме”. Чак от Охрид сте дошли тук? (Охрид е на около два часа и половина път с автомобил от Бигорския манастир, б.а.). „Да и още днес ще си тръгнем веднага след бдението”, казва усмихнато тя. Оказа се, че половината и повечето от дошлите хора всъщност са от доста далече, а тези от близките села се брояха на едната ръка. И всички са дошли за бдението. Не за корбан, не за почерпка или питие, а за служба, за всенощна молитва, като тази на Света Гора.

Бдението наистина започна като по светогорски типик. Няма да ви занимавам с чисто църковните неща, нито със стройното пеене, интересното поклащане на полилеите или пък с духовните четива по време на бдението. Ще споделя нещо лично. Стоейки по време на бдението, виждайки единствено и само светлината на свещите, огряващи лицата на монасите, се замислих, че не познавам никой в храма. Не познавах монасите, не познавах миряните, не познавах децата, не познавах младежите с еднакви тениски. Не познавах никой. Обаче всички ги чувствах сякаш ми бяха роднини, приятели и много близки хора. Любовта, онази неподправената, чиста любов, усетих в тези хора и всеки път, когато се сетя за тях, сърцето ми се сгрява, сякаш отново съм в Бигорския манастир и сред монасите там, които познавах още преди да съм срещнал.
И щеше да е тъжно, ако всичко това бе просто дежавю, ако беше просто мираж. И щях може би да изпадна в депресия, ако след такова преживяване просто се бях събудил. А това бе поредният ми измислен сън.
Слава Богу, не беше. И още по-хубавото е, че отново мога да се върна, защото там си като вкъщи, като при братя.

от Ангел Карадаков